Разпадането на Югославия и бъдещето на македонския книжовен език (Късен случай на глототомия?)

Проф. Ото Кронщайнер (Австрия)

„Да се раздели един език на два е нещо, което не са се осмелявали да направят и най-големите фантасти на света. Нашите учени обаче го направиха политически, а не от лингвистични съображения.“

Леонида Лари, румънска писателка от Молдавия [Literatura si arta am 18.8.1988]

Не са малко европейските езици, които се говорят извън „своята“ държава. Напр. немски в Германия, но също и в Австрия, Швейцария, Лихтенщайн, Люксембург, Дания, Белгия, Полша, Русия; испански в Испания, но и в Аржентина, Чили, Боливия и т.н. Никъде обаче не се е появила потребност, нито пък се е направил опит за създаване на нов (държавен) език (австрийски, лихтенщайнски, аржентински, чилийски и др.), независимо, че при употребата на езиците отчасти се появяват твърде очевидни различия.

Много от малцинствените езици никога не са имали своя собствена държава, а други – за съвсем кратко време. Въпреки това обаче те са запазили самобитността си в течение на вековете и са очаквали признанието си. Това се отнася до ладински, баскски, бретонски, сардски, каталонски и др. За разлика от споменатите случаи никога не е съществувала необходимост да се създава собтвен книжовен език за българо-говорещите славяни, живеещи извън България (напр. във Вардарска или Егейска Македония, Албания, Сърбия, Румъния, Украйна). Както не е имало и македонска езикова общност, която векове наред да е мечтала за признаване на своята езикова самобитност.

Едва през нашето столетие се предприеха езикови делитби (глототомии[1]) поради политически, а не поради лингвистични причини. На запад (срвн. словенски/виндски) те претърпяха провал. На изток обаче конструираните насила по време на комунизма (социализма) езици (като румънски/ молдавски [2]), фински/карелски, татарски/гагаузки и др.) имаха по-дълъг „живот“ вследствие политическата принуда. Който не приемаше тази делитба, се смяташе за националист и беше третиран по съответния начин. В областта на политиката въпросът беше да се подсигурят чрез езиково разделение новите политически граници, за да се отстрани чувството за някогашната обща принадлежност към едно цяло [3]). Стратегиите при създаването на подобни нови езици се създаваха в комунистическите области според едни и същи принципи:

Всичко това буквално се отнася и за македоснкия книжовен език (македонскјot јазик).

Време на създаването: 1944 г.

Място на създаването: СРМ (в рамките на СФРЮ) – манастир „Прохор Пчински“

Ползващи: около 1 000 000 българи (в Македония).

Най-стар езиков паметник: В-к „Нова Македония“

Измислици:

• H. Lunt, A Grammer of the Macedonian Literary Language, Skopje, 1952, Блаже Конески, Граматика на македонскиот jазик. Дел I: Увод, За гласовите и нивната употреба, Скопjе, 1957.
• Блаже Конески, Историjа на македонскиот jазик, Скопjе – Белград, 1965, 1981, 1982
• Правопис на македонскиот литературен jазик, Скопиjе, 1970, 1979.
• Речник на македонскиот jазик со српско-хрватски толкуваниjа /I-III/, Скопиjе, 1961 – 1966, 1979, 1986.
• В. Миличик, Обратен речник на македонскиот jазик, Скопиjе, 1967.
• Двуезични речници и учебници по немски, английски, френски, полски, румънски, руски и словенски.
• Научно списание „Македонски jазик“ от 1954 г.
• М. Георгиевски, Македонско книжевно наследство од XI до XVIII век, Скопjе, 1979.
• Д. Митрев, Повоени македонски поети, Антологиjа, Скопjе, 1960.
• М. Друговац, Современи македонски писатели, Скопjе, 1979.
• М. Ташковски, Кон етногенезата на македонскиот народ, Скопjе, 1974.
• Историjа на македонскиот народ /Институт за националната историjа, Скопjе, 1969.
  • I: Од пред-историското време до краjот на XVIII век.
  • II: Од почетокот на XIX век до краjот на првата светска воjна.
  • III: Периодот мегу двете светски воjни и народната револуциjа /1918 – 1945/.

Докато Т. СТАМАТОСКИ (също Стаматов, Стаматовски) още през 1986 г. пише за борбата за македонски книжовен език, гледайки едновременно назад и напред в бъдещето (?) (Борба за македонски литературен jазик, Скопjе), Блаже Конески три години по-рано вече беше разказал в „Комунист“ (1376, от 29.7.1983) за приемането и утвърждаването на този книжовен език (Афирмациjа на македонскиот jазик. Сосем оформен современен литературен jазик, Скопjе).

Особено кабаретно изглежда историческата фонология на създадения през 1944 г. нов език (Бл. Конески, A. Historical Phonology of the Macedonian Language, Heidelberg 1983).

Беше извършено отдалечаване не само от българския език, но и от неговата много богата литература, както и от световната преводна литература. За да се спаси все пак нещо, се посегна върху сборника песни на родените в Македония братя Миладинови, който носи заглавие „Български народни песни“, 1861 г. и съдържа песни от Струга, Охрид, Прилеп, Кукуш, Костур и др. части на Вардарска и Егейска Македония. През 1962 г. той се появи в Скопие под фалшифицираното заглавие „Зборник“, с фалшифицираните имена Миладиновци и с фалшифициран текст „македонски“ като „най-значимото издадено произведение на македонската литература“.

Към наименованието (глотонима) македонски

Прилагателното македонски (бълг. македонски, гр. makedonikos, алб. magedonas) не се е използвало като глотоним преди 1944 г. Дотогава македонски е прилагателно за обозначаване на областта (хороним) Македония.[5] Тъй като след 1944 (почти никога) не е ясно дали при употреба на думата македонски се има предвид хоронима или глотонима, възникна понятийно объркване (и съзнателно предизвикано), което се оказа благоприятно за установяване на митовете на македонска нация. Създаде се впечатлението, че този език едва ли не от вечни времена е език на „страната“ Македония. Александър Велики е македонец, Кирил и Методий са македонци, но също и Кемал Ататюрк (нещо, което често се премълчава) е македонец. Нито един от посочените обаче има нещо общо с македонския книжовен език на господин Блаже Конески (т.е. Благой Конев). И за да бъде заблудата пълна, в учебниците по история и география е написано:

„В СРМ живеят македонци, албанци, турци и др.“. Това заграбване на държавни имена е сполучливо средство за насилствено обособяване (срвн. французите, бретонците, баските – всички жители на Франция) и т.н. вместо френските французи, бретонските французи, баските французи или (при общата територия на един народ) френските бретонци, френските баски и т.н. Коректно е да се казва: българските македонци, албанските македонци, турските македонци и т.н. (в случая жителите на република Македония) или – както се пишеше в цалата научна литература до 1944 г. (напр. Вайганд) – македонските българи, македонските албанци, македонските турци и т.н. (при общата територия на един народ). Тъй като чрез новия македонски език досегашният български престана да съществува официално (!), т.е. стана (силно отдалечен!) чужд език, глотонимът и етнонимът български също изчезнаха.

Към ортографията на мекедонския книжовен език

Така както при молдавския беше въведен кирилски шрифт, за да се дистанцира от румънския, така и македонските глототомисти решиха да приемат сръбската азбука (респ. ортография), включително и станалите митични букви Ќ, Ѓ (вм. бълг. Щ, ЖД, а също и сръбските h, ђ.). Същността на македонската азбука лежи в тези две букви и във фонетичната им пеализация. Затова съвсем справедливо възникна и вицът: македонският е български, писан на сръбска пишеща машина. Ако за новия език беше използвана българска ортография, всеки щеше да го възприема като български (въпреки периферното положение на избрания основен диалект), също както диалектно оцветените текстове на Лудвиг Тома и Петер Позегер се смятат за немски.

За диалектната основа на македонския книжовен език

Особен трик на македонските глоготомисти беше изборът на периферната диалектна област като диалектна база на новия език. Тя лежи точно на сръбско-българската езикова граница, следователно преставлява преходен диалект към сръбски. С това беше осигурено различието (от стария език – българския) и желаната близост по отношение на сръбския. Би могло да се избере и друг град вместо Скопие за столица (също и в лингвистичен аспект), напр. Охрид, но тогава разликата с български едва ли щеше да се долови. Вътрешният строеж на новия език следва лексикално и морфологично[6] сръбския образец, който се налага и чрез приеманото навсякъде белградско радио и телевизия. За новия език важи правилото: колкото по-небългарски, толкова по-македонски!

За да се засили сръбското влияние, Македония беше отдалечена от България в политическо и културно отношение[7] (нещо, което Европа така и не забеляза). В университетите в Югославия българистика не се преподаваше (също и в Скопие), а само македонистика. Българският беше превърнат в анти-език.

В лингвогеографски аспект „македониските“ диалекти бяха обявени за нещо самородно, нямаше нищо общо с български. От тия съображения не се публикуваше и македонски диалектен атлас. Всеки диалектолог добре знае, че между България и Македония няма никаква диалектна граница (вж. в края на статията приложените карти от БДА) и че типично македонски особености (напр. тройният член, ќ вм. Щ и др.) се срещат и в България. Следователно става дума за характерна сталинска дезинформация, която успя да подведе дори „критичната“ славистика на запад[8].

На кого беше необходимо езиковото деление (глототомията)?

Тъй като при всички случаи (в комунистическия регион) на езиково разделение стратегията на провеждането беше еднаква или подобна, възниква въпросът, дали това засяга и действието на този механизъм. „Разполовяваха“ се не само езици, но и истории и народи. Тъй като в нито един от тези случаи не беше потърсена народната воля, не става ясно какъв смисъл са виждали главните актьори за себе си, държавата си и своята политика. Учудващо е, че заедно с държавите (Съветсия съюз и Югославия) се загубва и смисълът на тези езикови деления при положение, че той е свързан с централистичната държавна политика. А тя от, една страна, обединяваше, а от друга разделяше. В рамките на Съветския съюз Украйна и Белорусия трябваше да бъдат русифицирани, докато турскоезичните народи се разделяха на колкото е възможно по-малки части. В Югославия пък се провеждаше езикова и културна асимилация в сръбска посока (вж. Начертание). А това говори и за моралния (!) интегритет на науката, която винаги успява да си намери хора за подобни задачи. Характерно за сръбската политика е, че подобен опит за аналогична делитба по отношение на югославските албанци и турци не беше направен – на тях просто им бяха отнети всички възможни права, те не бяха считани изобщо за народ, а за „малцинство“ в най-лошия смисъл на думата, независимо че в определени области доминираха. Асимилирането на езиково по-близо стоящите български македонци беше обаче по-очевидно. Заради историческата истина трябва да се отбележи, че този асимилационен опит не започва чак в социалистическа Югославия, т.е. след 1944 г. а още в СХС Кралство и в Кралство Югославия. Практическото му провеждане все пак стана със сполучливите социалистически средства след 1944 г. Затова не е чудно, че албанците не се асоциират с новата Република Македония, докато при „македонизираните“ български македонци най-малкото изглежда, че е така. Без да предирам за държавни присъединявания (аншлуси), нещо, което ми е чуждо като австриец, славянските македонци би трябвало да се замислят за своята идентичност, която от 1944 г. почива върху едно дифузно чувство за югославска принадлежност. Всяка критика към новия македоснки език се възприема като удар върху югославската държава. Така този въпрос се превърна във въпрос за надделяване над миналото, тъй като историческите лъжи и фалшификации показаха действието си върху младата генерация и сега тя плаща данък на националния нихилизъм. Днешното поколение не се идентифицира нито със Сърбия, нито с България. Не могат да се отрекат наченките на една нова идентичност. Само един пример е пълното отделяне на мекедонската от сръбско-ортодоксалната църква (макар и никога не призната от последната)[9] през 1967 г. Сърбизирането впрочем е доста напреднало и то показва колко силна е сърбофилската номенклатура в Македония.

Езиковият хаос

За конструкторите на един език, в това число и за македонския книжовен език, не е проблем да измислят норми. Практическата трудност е в това дали те са действително приложими. Между говоренето и писането винаги съществуват разлики, но въпросът е: кой говори този език? Често от самите македонци може да се чуе: не владеем този език, не сме го учили. Веднага прави впечатление колко несигурни в езиково отношение се чувстват такива македонци. Във всеки разговор се усеща как трудно се „придържат“ те към този език[10]. Не след дълго човек вече не може да разбере дали се говори на лош български, или лош сръбски. Във всеки случай впечатление за езикова идентичност не се създава (както при ладински или каталонски). В разговорите си с македонци човек изпитва известна доза лингвистично съчувствие заради езиковата им неориентираност. Такъв език може да бъде определен по-скоро негативно – това, което не е. В стремежа да се смени народността на македонците, т.е. да бъдат превърнати в сърби, е възникнал всъщност своебразен креолски език, който сигурно би улеснил сърбите след няколко поколения да „препоръчат“ на македонците сръбския като книжовен. А в сегашното си качество на книжовен език македонският е съвсем отворен спрямо сръбския, от който се захранва, докато българският е изцяло изолиран.

Тъй като днес политическата ситуация създава възможности за нова ориентация, този разрушителен процес би трябвало да бъде спрян въпреки следите, които е оставило 50-годишното му развитие. Не се наемам да правя прогнози в каква посока ще тръгне езиковото развитие. Едно обаче е установено: настоящото положение е изключително незадоволително. Остават и опасенията, че в Скопие има достатъчно сили, които ще се опитат да продължат започнатото дело. И това би било единственият случай в Европа, при който политическата глототомия – като преходна фаза към езиковата, респ. народностната промяна – се е оказала успешна.

С оглед на общата, над 1000-годишна българска история обаче можем да се надяваме, че политическите цели, почиващи на многобройни лъжи, ще се окажат безуспешни. Защото в противен случай изразеното от един сръбски четнически водач мнение по австрийската телевизия би се превърнало в тъжна истина, а именно, че македонците не говорят нормален език, а миш-маш от сръбски език и български думи, следователно те принадлежат към Сърбия.

Фактът, че американец, по-точно Хорас ЛЪНТ е автор на Grammer of the Macedonian Literary Language (Skopje, 1952), I-та граматика на македонски (!), проправяща пътя на основания от комунистите книжовен език, свидетелства за дълбокото „разбиране“, което проявяват американците към европейските проблеми.

Възможности за решаване на „македонския въпрос“

1) Отказ от двуезична теория.

2) Улесняване на употребата на български език редом със сегашната форма на македонския книжовен език.

3) Факултативно въвеждане на обучение по български език в основните и средните училища.

4) Създаване на Институт за български език и литература към Университета в Скопие.

5) Използване на българската азбука (ортография) за сегашната форма на македонския книжовен език.

6) Премахване на всякакви ограничения за свободния обмен на вестници, списания и литература между Македония и България.

7) Езиково приобщаване чрез съвместни предавания по радиото и телевизията, а също и чрез театрални представления и творчески четения в двете страни.

8) Създаване на съвместна институция за македонско-български езикови въпроси. (Там книжовното сближаване би могло да се форсира).

9) Избягване на всякакво по-нататъшно сърбизиране на езика.

10) Обмен на исторически съчинения между двете страни.

11) Право на свободен избор при фамилните имена.

12) Общи усилия на Македония и България за признаване на славяно-българската народностна група в Егейска Македония (Гърция) според принципите на европейските малцинствени права (вж. езиковата карта в „Die slawischen Sprachen“ 15/1988).

13) Признаване на малцинствата според еднакви принципи.

14) Съблюдаване на коректна терминология по отношение на жителите в Македония (български македонци, албански македонци, турски македонци и т.н.) и в България (български българи, турски българи, македонски българи и т.н.)

Карта 1 – Ѣ

Карта 2 – Ъ

Карта 3 – Ж

✝ македонски език ✝

[1] Вж. DSS 14/1988: 23-66 (H. GOEBL, Glottonymie, Glotottomie und Schizoglossie. Drei spachpolitisch bedeutsame Begriffe).

[2] Вж. DSS 19/1989: 115-140 (K. HEITMANN, Probleme der moldauischen Sprache in der Ära Gorbacev).

[3] При тюркските народи в СССР се изхождаше от опастността от появата на пантюркски движения.

[4] Срв. ценните забележки на ретороманиста Изо КАМАРТИН (Nichts als Worte?) Ein Plädoyer für Kleinsprachen. Zürich – München 1985: 171 – Eine Kleine Literatur…

[5] П. КОЛЕДАРОВ, Името Македония в историческата география, София, 1985; H.R. WILKINSON, Maps and Politics. A Review of the Ethonographic Cartography of Macedonia. Liverpool 1951.

[6] Дори фамилните имена с български завършек, -ов/-ев бяха променени на -ски или -иќ (- срб. -ич). Така Георгиев ставаше Георгиевски или Георгиевиќ.

[7] От собствените си преживявания мога да потвърдя колко загрижена беше Сърбия да преустановява всякакъв контакт между Македония и България. След I международен конгрес по българистика (1981 г.) пътувах от София към къщи и бях задържан в продължение на 5 часа на сръбската граница (в Градина/Димитровград). Там една група на Държавна сигурност от Ниш дълго време ме разпитва, след което ми отнеха различни български книги и списания, които се намираха в колата ми. Тъй като исках да разговарям на български, ми беше заповядано да говоря на нормален (сръбски) език. Обвиниха ме, че съм български шпионин и работя за българските тайни служби. Предупредиха ме, че ако продължа да проявявам антиюгославски настроения (неприемане на македонския език), това ще има последствия.

[8] Докато славистиката, романискитака и общото езикознание бяха съвсем наясно с езиковите особености на региона до II световна война, след нея възгледите и схващанията на много слависти по Македонския въпрос се отличават често с изненадващ наивитет, нещо, което вероятно е свързано с летните курсове по македонски на очарователното Охридско езеро или с присъждането на титлата чл.-кор. на Македонската академия на науките. Като пример за задълбочената предвоенна наука бих дал Етнография на Македония, Лайпциг 1924 (препечатана в София, 1981) от Г. Вайганд и Очерки по македонской диалектологии, Казан, 1918 (препечатана в София, 1981) на А.М. Селишчев. Вайганд, както и Селишчев, говорят за българи в Македония и за македонски български език.

[9] Србн. Д. ИЛИЕВСКИ, Афтокевалността на македонската православна црква. Скопие, 1972. Тъй като липсва национален (македонски) превод на Библията, се препоръчва сръбският, което също не е без значение за строежа на македонския книжовен език. Българският остава дълбоко скрит във всяко едно отношение.

[10] Говори се, че един от водещите македонски глототомисти четял в СУ „Кл. Охридски“ доклад на македонски: когато обаче внезапно течение разпиляло ръкописа му, той просто продължил … на български.

Източник: Списание „Македонски преглед“, 1992, кн. 3. Кронщайнер, О. Разпадането на Югославия и бъдещето на македонския книжовен език… 29 —45

Текстът е предоставен от Македонски научен институт

Председател: Проф. Д-р Георги Н. Николов

✝ македонски език ✝