Русия и България

Истинските намерения на един човек се разкриват чрез неговите действия. По същия начин истинската стратегия на дадена държава в сферата на сигурността може да бъде разбрана чрез анализ на систематичните действия, предприемани в дипломатическата, социалната и военната сфера. Според науката за сигурността стратегията е съвкупност от дългосрочни цели, средства и методи, които се използват за постигане на желаните резултати, осигуряване на защита на националните интереси, управление на рисковете и справяне със заплахите в динамична международна среда.

Този аналитичен подход позволява не само да се идентифицират намеренията на една държава, но и да се разкрият нейните приоритети, слабости и ресурси, което е ключово за разбиране на нейната политика и поведение.

Кои са забранените истини в българската история?

Анализът на представените факти води до извода, че Русия е провеждала политика, която често е била насочена към отслабване на българските позиции и национална идентичност с цел защита на собствените си геополитически интереси. Следните аспекти очертават основни елементи на тази стратегия:

1. Пряко завоевание и културна асимилация: Русия се е стремила към унищожение на независимите български държави или културни центрове (напр. Казанското ханство) чрез войни, насилствено покръстване и подмяна на историческата идентичност с цел интеграция на тези земи в империята.
2. Насърчаване на обезбългаряване и етнически манипулации: Примерите включват подкрепата за елинизация и сърбизация на българските територии, преселването на българи към руски територии и организирането на културна пропаганда в Македония и Тракия.
3. Икономически и политически натиск: Русия използва икономически и политически механизми, като преместване на българското население и унищожаване на революционни движения, за да осигури зависимост от своето влияние.
4. Насърчаване на вътрешно разделение: Руският подход включва подкрепа за проекти, които целят федерализация или дуалистични структури, които изключват възможността за единна българска държава, напр. предложението за сръбско-българска дуалистична монархия.
5. Идеологическа и военна манипулация: Руската армия и администрация често са поставяли българите в зависима роля, като са минимизирали значението на българските усилия, напр. при войната от 1877-1878 г., и са насърчавали митове за руска саможертва.
6. Контрол върху църковния въпрос: Намесата на Русия в църковните дела цели да ограничи независимостта на Българската екзархия, като я постави в рамките на панславистки идеологически структури.
7. Подкопаване на националното революционно движение: С действия като разкриване и саботиране на въстания и четнически движения, Русия пряко се противопоставя на българските стремежи за самостоятелно освобождение.

Русия, водена от стратегически интереси към Проливите и Балканите, вижда България не като съюзник, а като инструмент за осъществяване на собствените си геополитически цели. В резултат българската кауза често е била пренебрегвана, докато българската идентичност е била подложена на многопластови заплахи от страна на руската политика.

Исторически факти – Русия и България

В стремежа си да се добере до Цариград и стратегическите Проливи, московският княз Иван Василевич насочва амбициите си към Велика България, известна от 1445 г. като Казанско ханство. В продължение на повече от век – от 1445 до 1552 г. – Русия разгръща 13 кървави военни кампании срещу „българския“ град Казан, решена да подчини този ключов регион на своето влияние.

Русия и България : 1501-1600

Годините между 1552 и 1584 се оказват мрачен и трагичен период за волжките българи, потомци на легендарния хан Котраг. След като руските войски превземат и опустошават столицата Казан, те извършват масови убийства, насилствено налагат християнството и унищожават богатата култура на този народ. За да затвърдят господството си, руснаците пренаписват историята, като обявяват волжките българи за част от татарската нация, изличавайки истинските им корени.

Русия и България : 1700-1800

В началото на 18-ти век, в сянката на османското владичество, фанариотите от Цариград, подкрепяни от Русия, предприемат настъпателна политика за обезбългаряване на териториите на север от Дунав. Те се стремят да елинизират културния живот, като подменят българските традиции и ценности с гръцки. В същото време, българите са методично изтласквани от управлението и обществените структури, което допълнително подкопава идентичността им в тези земи.

През март 1711 г. Петър I издава специален манифест на говорим гръцки език, адресиран „до всички християни от православната гръцка и римска вяра“ в областите Македония, Сърбия, Босна и Херцеговина, както и към черногорците. В него той заявява своята цел да ги освободи от „езическата тирания“. Въпреки широкия обхват на този призив, в документа не се споменава нито България, нито българите.

Русия и България : 1800-1850

На 28 май 1812 г., след поредица от военни конфликти, Русия и Османската империя подписват Букурещкия мирен договор. С него Русия присвоява областта Бесарабия, част от Молдова, населена предимно с българи. Така местното население, против волята си, става руски поданик. Асимилацията там започва. Колко са останалите българи днес там?

По време на войната на Николай I срещу Османската империя през 1828–1829 г. българските земи са подложени на ужасяващи опустошения. Одринският мирен договор донася нови териториални придобивки за Русия и провъзгласява независимостта на Гърция. За българите обаче настъпва поредното разочарование – „Освободителката“ Русия отново ги оставя на заден план. Въпреки тяхното масово участие и големите надежди за свобода, българският народ не успява да постигне дори ограничена автономия, нито княжество в Добруджа, нито на север от Дунав.

След изтеглянето на руските войски, Георги Мамарчев – български капитан на руска служба и вуйчо на Георги Раковски – поема инициативата да организира българите от Котел и Сливен за самостоятелна борба за освобождение. Плановете за въстание обаче са разкрити, и то не от османската власт, а от руски офицери. Мамарчев е задържан и обвинен, че действа срещу руските политически интереси, което подчертава сложната позиция на българските революционери в контекста на великите сили.

Още от началото на 18 век, заради непрестанните войни между Русия и Османската империя, над 500 000 българи са насилствено изселени към територии, контролирани от Русия. Тези събития оставят тежки последици – цели райони в Северозападна България се обезлюдяват и губят своя български характер, превръщайки се в свидетелство за драматичната съдба на народа по време на великите геополитически сблъсъци.

Част от клаузите на Одринския мирен договор предоставят на Русия правото да организира и контролира преселението на българското население. Руските офицери използват това, за да манипулират и заблуждават българите, убеждавайки ги, че ако останат по родните си места, ще станат жертва на масови кланета от страна на османците като акт на отмъщение. Подтикнати от страх и несигурност, около 60 000 души напускат домовете си и се преселват в степите на Бесарабия, оставяйки след себе си опустошени селища и прекъснати връзки с родната земя.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

С подкрепата на Русия, Сърбия успява да обяви своята независимост, макар и като васално княжество под османска протекция. Това обаче отваря врати за териториални амбиции спрямо българските земи, реализирани с руско съдействие. На 7 ноември 1833 г., след като султан Махмуд II е подкупен, той отстъпва на Сърбия шест околии, населени с около 200 000 души, говорещи чист български език. Това не само разширява сръбските територии, но и поставя началото на продължаващото етническо обезличаване на тези български общности.

През 1841 година Нишкото въстание, подето от българите с надежда за освобождение, остава без никаква подкрепа от Великите сили. Вместо това, дори Сърбия, която би могла да застане на тяхна страна, запазва хладен неутралитет. Причината е ясна – въстаниците се борят за собствена свобода и независимост, а не за присъединяване към сръбските територии, което не съответства на интересите на сръбските управници. Така, лишено от външна помощ, въстанието не успява да постигне своите цели.

Браилските бунтове от 1841 – 1843 година се превръщат в поредната трагична глава от борбата за българската свобода, провалени от коварството на руско-гръцкия съюз, насочен срещу българските интереси. При първия бунт през 1841 г. фанариотите предават обещанието си да подпомогнат четата на капитан Вълков. Салът, предназначен за прехвърляне на четниците през Дунав, умишлено е повреден, което осигурява лесна победа за нападателите. Повечето от четниците загиват, а оцелелите попадат в плен. По-късно същата година руската полиция разкрива нов заговор на българи в Бесарабия и предава участниците на властите във Влашко, Молдова и Турция, подкопавайки още повече надеждите за свобода.

По време на Вторите браилски бунтове Раковски е разобличен и принуден да търси защита при руския консул, вярвайки, че ще намери сигурност. Вместо това, консулът го предава на властите, което води до ареста му и присъда за смърт. Единственото, което го спасява от гибел, е гръцкият му паспорт, който доказва принадлежността му към друга държава и го предпазва от незабавна екзекуция. Този случай подчертава опасностите и предателствата, пред които са изправени борците за свобода в сложната геополитическа обстановка.

Русия и България : 1850-1900

По време на Видинското въстание от 1850 г. 118 села от Северозападна България отправят молба за подкрепа към Белград и Русия, вярвайки, че ще получат помощ срещу османската репресия. За съжаление, и двете страни отказват да се намесят. Руските войски остават безучастни, докато турските сили жестоко потушават въстанието, оставяйки българите сами в своята борба за свобода. Този отказ от подкрепа подчертава липсата на реална съюзническа подкрепа за българската кауза и изостря чувството на изоставеност сред народа.

След Кримската война Русия започва активно да разпространява идеята за т.нар. панславизъм в балканските земи. Тази доктрина, целяща „обединението“ на всички „славяни“ под ръководството на Руската империя, носи силно антиевропейски характер. Въпреки привидната си загриженост за „славянските“ народи, панславизмът всъщност представлява заплаха за независимостта и идентичността на всички балкански „славяни“, включително и на българите, като рискува да подмени техните стремежи за свобода с имперски амбиции.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

През 1861-1862 година се осъществява последното мащабно принудително преселение на българи в Русия, оставяйки след себе си трагични последици. Българите са подмамени с примамливи обещания за финансова подкрепа и по-добър живот, но реалността се оказва съвсем различна. В новосъздадените преселнически колонии те се сблъскват с жестоки ограничения, включително забрана да използват родния си език. По време на преселението мнозина загиват, а оцелелите, излъгани в очакванията си, често се връщат разочаровани. Това събитие ясно показва, че действията на Русия се ръководят единствено от нейните имперски интереси, като антибългарската политика е ключов елемент в стратегията ѝ за доминиране на Балканите.

Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев ясно се противопоставят на руската политика, разобличавайки нейните истински намерения и действия спрямо българския народ. Те разбират, че руските имперски интереси не включват свободата и благоденствието на българите, а напротив – обслужват единствено целите на руската експанзия. Захари Стоянов обобщава това отношение с проникновените си думи, които резонират с възгледите на всички възрожденци: „Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския…“ Тези думи подчертават ясната осъзнатост за опасността, която руската намеса представлява за националната независимост на България.

През 1864 г. руският посланик в Цариград, граф Николай Игнатиев, известен панславист, активно действа срещу българските стремежи за църковна независимост. Той убеждава Османската империя да откаже предоставянето на църковна автономия на българите, което е ключова стъпка в борбата им за национална идентичност. Освен това, Игнатиев настоява за заточението на водещите фигури на българското движение за независима църква – Иларион Макариополски, Иларион Ловченски и Паисий Пловдивски – като ги обявява за „бунтовници“. Тези действия ясно показват нежеланието на Русия да подкрепи българската кауза, доколкото тя не съвпада с нейните имперски амбиции.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

Руската православна църква поддържа схизмата, наложена от Цариградската патриаршия, с която Българската екзархия е обявена за отлъчена. Въпреки руската намеса и противодействие, българите успяват сами да постигнат успех в църковните борби, демонстрирайки решителност и независимост. Любен Каравелов изразява ясно убеждението си по този въпрос, заявявайки: „Ние сме уверени, че ако Русия да не беше се мешала в нашите църковни дела, то българския черковен въпрос щеше да бъде решен (в наша полза) още през 1858 година.“ Тези думи подчертават негативната роля на Русия и способността на българите да защитават своите интереси без чужда намеса.

През 1867 г., с активната подкрепа на Русия, се оформя тайно споразумение между Сърбия и Гърция, насочено към евентуална подялба на българските земи. Това скрито споразумение е поредното доказателство за стратегическите интереси на Русия на Балканите, които често не съвпадат с надеждите на българите за свобода и независимост. Вместо да подкрепи българските национални стремежи, Русия съдейства за планове, които биха лишили българите от техните земи и идентичност, поставяйки региона в постоянна зависимост и разделение.

Добродетелната дружина, известна още като „Старите“, представлява обединение на български търговци в Румъния, което поради финансовата си зависимост от Русия често се поддава на нейните внушения. Този така наречен „Комитет на старите“ разработва програма за създаване на дуалистична монархия, управлявана от сръбски княз, като предвижда автономия за България. Въпреки руското влияние, Добродетелната дружина твърдо защитава българските интереси, настоявайки за независима Българска църква и определяне на етнически граници, обхващащи Мизия, Тракия и Македония. Въпреки това, планът е отхвърлен както от Сърбия, така и от Русия, което подчертава сложността на политическите игри в региона.

Русия активно се стреми да елиминира Тайната българска централна комитета (ТБЦК) на Иван Касабов, тъй като неговите идеи за българо-турска дуалистична държава представляват пречка за руските амбиции за контрол над Проливите. По нареждане на граф Игнатиев, руският посланик в Букурещ финансира Добродетелната дружина („Комитетът на старите“) и подкрепя създаването на Втората българска легия (1867 г.), както и действията на четите, водени от Филип Тотю и Панайот Хитов. Чрез тези ходове Русия успява да проникне и упражни контрол върху българското революционно движение, използвайки го като инструмент за своята панславистка стратегия на Балканите, с което насочва българската емиграция в служба на своите геополитически цели.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

През 1868 г., с подкрепата на Русия, „Комитетът на старите“ издава на турската власт плана за действията на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Това предателство довежда до тяхното трагично поражение и гибел. С този ход Русия успява да подкопае независимите български усилия за свобода, като подготвя почвата за бъдещо освобождение, но под нейно ръководство, с което затвърждава влиянието си над българските земи.

Русия подхранва териториалните претенции на Сърбия към Македония и активно подкрепя културно-политическа пропаганда, насочена към денационализация на българите. В този контекст се откриват сръбски училища, разпространяват се сръбски книги и учебници, а сред населението се налагат идеи, че „истинската“ Сърбия включва всички български земи от река Искър и Чирпан. Беломорска Македония е обявена за населена със сърбомакедонци, а в Източна Тракия живеят сърбобългари и сърбомани. Тази политика цели отслабване на българската идентичност и претопяване на народното съзнание в полза на сръбските интереси.

Войната от 1877-1878 година е наложена на Русия, въпреки че тя не е готова за нов конфликт. Империята е изтощена от предишните войни, затруднена от провежданите реформи, изправена пред финансова криза и изолирана без стратегически съюзници в Европа. Решението за започване на войната не се корени в искрената загриженост към „братята“ българи, а в страха от загуба на руското влияние на Балканите, което е ключово за нейните геополитически интереси. Въпросът не е за освобождението на България, а за запазване на стратегическото превъзходство в региона.

Тайните преговори между Русия и Австро-Унгария през 1876-1877 година разкриват истинските намерения на Русия за българските земи – окупация и разпокъсване. Член 3 от втората Будапещенска конвенция недвусмислено посочва, че „създаването на голяма компактна или друга „славянска“ държава е изключено“ при евентуален разпад на Османската империя. Това подчертава, че целта на Русия във войната не е освобождение на българите, а създаване на зависима от нея държава, която да служи като плацдарм за бъдещи офанзиви към Цариград и контрола над Проливите – стратегически ключови за руските интереси.

Участието на Българското опълчение в Освободителната война от 1877-1878 година е замислено от Русия не като зачатък на бъдеща българска национална армия, а по-скоро като пропаганден инструмент. То е създадено, за да демонстрира пред света, че войната е с освободителен, а не завоевателен характер. Обучението на опълченците се извършва изцяло по руски инструкции, като командният състав е съставен единствено от руски офицери и подофицери, често назначавани там като наказание за провинения като пиянство. Дори генерал Столетов, командир на Опълчението, се откроява с липсата на дворянски произход – нещо необичайно за руската армия, което допълнително показва ниското значение, придавано от Империята на този отряд.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

По време на обучението си българските опълченци са принудени да положат клетва за вярност не към бъдещата свободна България, а към руския император и Русия. Това подчертава ролята им като инструмент на руската политика, а не като независима национална сила. Този акт символизира стремежа на Русия да затвърди своя контрол и влияние, дори над онези, които се борят за освобождение на собствената си родина. Така клетвата се превръща в още едно доказателство за истинските цели на руската намеса на Балканите.

„Доброжелателното“ отношение на руското командване към Българското опълчение се проявява и в отношението към неговата символика. На опълченците не е разрешено да имат собствено знаме, което да отразява тяхната национална идентичност и борба. Хаджи Димитър Паничков разказва, че е било изработено знаме от дъщерята на Иван Парашкевов – Щиляна, но вместо да бъде предадено на опълченците, руските войски го вземат с почести, а след това то изчезва безследно. Освен това, дори на Самарското знаме, което става известно като символ на опълченската храброст, отсъства думата „Българи“. Това подчертава стремежа на Русия да представи войната и освободителната кауза като част от своите интереси, вместо да подкрепи изцяло националното самосъзнание на българите.

Руското командване осигурява на Българското опълчение оръжия, които по-скоро биха намерили място в музей, отколкото на бойното поле. Пушките, закупени от Германия, се оказват стари и ненадеждни – те често не функционират при влажно време, пръскат се при стрелба и нараняват стрелците. Патроните също са неподходящи за реални бойни условия – направени от пресован картон, те стават негодни при дъжд и влага, което сериозно ограничава възможностите на опълченците. На Шипка, при тежки метеорологични условия, тези дефекти се оказват особено пагубни, подчертавайки пренебрежителното отношение на руското командване към въоръжаването на българските бойци.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

По време на битката при Стара Загора генерал Гурко се въздържа от намеса, въпреки че е разполагал с военен потенциал да предотврати трагедията. Липсата на действия от негова страна оставя града и българското население на милостта на османските войски, които извършват ужасяващо клане. Това бездействие остава запомнено като един от най-тъмните моменти в Освободителната война, подкопавайки увереността в истинските намерения на руското командване.

На 3 март 1878 година Санстефанският мирен договор е подписан без присъствието на български представители, което лишава българския народ от възможността да защити своите интереси. Всички преговори относно границите на бъдещата българска държава са водени от руски представители в диалог с османската страна. Това подчертава зависимостта на процеса от руските стратегически цели, като оставя българите в ролята на наблюдатели на собствената си съдба.

Санстефанският мирен договор от 3 март 1878 година предоставя на Русия възможността да укрепи отношенията си със Сърбия и Румъния за сметка на България. Териториалните компромиси, наложени в договора, целят да насърчат съперничество между българите и съседните им народи. Руската стратегия е ясно изразена: създаването на постоянна напрежение и непримиримост между балканските народи, за да може империята да запази и засили влиянието си в региона чрез активно посредничество и намеса.

След войната през 1877-1878 година, „освободителите“ на България, руските войски, унищожават турското военно присъствие в страната, но вместо да я оставят независима, установяват продължителна окупация на българските земи. През този период българското население е принудено да поддържа руските дивизии, като осигурява издръжка, храна и ресурси за армията. Това поставя тежка икономическа и социална тежест върху местното население, подчертавайки, че освободителната мисия на Русия е съпътствана от собствени стратегически и материални интереси.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

На Берлинския конгрес през 1878 година, който трябва да реши бъдещето на Балканите след войната, Русия не позволява участието на българска делегация. Българските представители, които искат да изразят своята позиция и да защитят интересите на народа си, са изолирани от преговорите. Материалите и петициите, изпратени от българите в знак на протест срещу несправедливите решения на конгреса, са умишлено укрити, за да не бъдат разглеждани. Това подчертава стремежа на Русия да контролира процеса, игнорирайки волята на българския народ и защитавайки своите геополитически интереси.

Съгласно чл. 22 от Берлинския договор, България е задължена да издържа руската окупационна армия, независимо че българският народ дава значително повече жертви във войната в сравнение с руската армия. Русия получава правото да изисква изплащане на окупационен дълг, чиято стойност е определена на 10 618 250 рубли и 43 копейки. Този дълг се превръща в инструмент за политическо изнудване, като руските власти го използват, за да упражняват натиск и да подчинят българските политици на своите интереси. В същото време, дългът на Русия към България за иззетите от населението фуражи и храни, оценен на 4 340 000 златни франка, така и не е възстановен, оставяйки трайно чувство на несправедливост и икономическа тежест за българския народ.

Дълги години след Освободителната война се поддържа митът, че 200 000 руски войници са загинали за освобождението на България. Тази силно завишена цифра е използвана като инструмент за налагане на послушание у българите, внушавайки, че отказът им да следват руските политически интереси би бил равносилен на неуважение към паметта на падналите войници. Реалността обаче, според руски източници, е различна – загиналите във войната са 22 391 войници. Въпреки това, в знак на благодарност и признателност за тяхната саможертва, из цяла България са издигнати стотици паметници, които увековечават делото им.

На Учредителното събрание, проведено на 10 февруари 1879 г. в Търново за обсъждане на проекта за първата конституция на България, Русия не допуска участието на представители от българските земи, които остават извън новосъздаденото княжество – Бесарабия, Македония, Добруджа, Румелия и Моравско. Този акт подчертава нежеланието на Русия да подкрепи обединението на всички българи в една държава. Ограничаването на участието на представители от тези региони е ясен знак за руските амбиции да контролира, а не да подпомогне истинското национално единство на българския народ.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

Император Александър III проявява изключителна фиксация върху българския въпрос, подхранвана от презрение към княз Александър Батенберг, когото нарича с насмешка „онзи немец“, и открито недоверие към българския народ. Изолирал се от потенциални съюзници, Александър III е обсебен от амбицията за контрол над Цариград, като разглежда Балканския полуостров през призмата на руските геополитически интереси. Неговите думи: „За нас всичко останало на Балканския полуостров е от второстепенно значение. Сега „славяните“ трябва да служат на Русия, а не ние на тях,“ разкриват стратегията му за използване на балканските народи като инструмент за руското надмощие, пренебрегвайки техните национални стремежи.

Превратът на княз Александър Батенберг от 27 април 1881 г. е силно повлиян от Русия, която се стреми да укрепи своето влияние в младата българска държава. Генерал Ернрот, министър-председател и довереник на император Александър III, играе ключова роля в осъществяването на плана. С негова помощ предложенията за увеличаване на властта на княза са внесени за разглеждане.

За да се осигури приемането на тези предложения, е поставен ултиматум: или те ще бъдат одобрени без обсъждане в Народното събрание, или княз Батенберг ще абдикира. Последното би довело до политически хаос и дестабилизация в новосъздадената българска държава. Тази стратегия отразява руските амбиции за контрол върху управлението на България, използвайки Батенберг като инструмент за постигане на своите цели.

Следвайки съвета на генерал Ернрот, княз Александър Батенберг издава указ, който драстично променя управлението на България чрез разделянето ѝ на пет административни области. Начело на всяка област е поставен руски офицер, който получава почти неограничени правомощия. Тази структура практически установява диктаторски контрол върху местната администрация, войската и полицията, които стават изцяло подчинени на руския офицер.

За да бъде затвърден този контрол, са създадени специални съдилища, които действат с изключителна строгост. Те предвиждат само две наказания: смърт или едномесечен затвор. Тези мерки демонстрират стремежа на Русия да централизира властта и да ограничи автономията на България, като същевременно осигури стабилност в полза на своите интереси.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

Тайният руски окупационен фонд, създаден и управляван от Русенското руско консулство, има за цел да укрепи руското влияние в България. Чрез този фонд се отпускат значителни парични суми, които се използват за финансиране на различни лица и организации, необходими за провеждане на пропагандни и агитационни дейности в полза на руските интереси.

Тези средства са насочвани към определени фигури и групи, които служат за разпространяване на идеи, съответстващи на руската политика, и за поддържане на обществена подкрепа за действията на Русия в България. Тази практика демонстрира стремежа на Руската империя да манипулира вътрешната политика на страната и да поддържа контрол върху ключови аспекти на българското общество.

По време на изборите за Велико народно събрание избирателната система е използвана като инструмент за манипулация и контрол, което подкопава демократичния процес. Избирателите са били изправени пред открит избор, където гласуването е ставало с две отделни урни: едната за подкрепа на княза и другата срещу него.

Този подход е предизвиквал страх от репресии у гласоподавателите, тъй като гласуването срещу княза е било лесно идентифицирано и често е водело до негативни последствия за тези, които са се осмелявали да изразят несъгласие. Тази практика показва силно ограничаване на свободната воля и демократичния избор, като същевременно укрепва авторитарния контрол върху политическия живот в България.

На 8 юни 1881 г. видни общественици и политици като Петко Р. Славейков, Петко Каравелов, Драган Цанков и Никола Сукнаров са глобени заради техния опит да информират и мобилизират народа за защита на демократичните принципи и Конституцията. Те издават публично предупреждение, призовавайки гражданите да отхвърлят засилването на княжеската власт, което би могло да доведе до ограничаване на свободите и правата, закрепени в Търновската конституция.

Тази реакция от страна на властта ясно показва нежеланието за приемане на плурализъм и свободен дебат в обществото. Глобата служи като средство за потискане на опозиционните гласове и засилване на автократичния контрол, като лишава народа от възможността за открито участие в политическия процес.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

През 1883 г. Александър Нелидов оглавява руското посолство в Цариград, като основната му задача е да събира информация и да подготвя стратегия за евентуалното завладяване на Проливите. В своите доклади до император Александър III, Нелидов излага необходимостта от контрол над Босфора и Дарданелите, посочвайки ги като ключови за руските политически, търговски и военни интереси.

Той подчертава, че Русия трябва да има готовност да действа бързо и решително при евентуален разпад на Османската империя. Според Нелидов това е от изключителна важност за гарантиране на руския достъп до Световния океан и за укрепване на геополитическото влияние на Империята.

Неговата визия за „изпреварване на съперниците“ предполага активна подготовка за завладяване на стратегическите проливи в момент, когато международната ситуация позволява или когато съществува риск те да попаднат под чужд контрол. Това становище е ясно доказателство за продължаващите руски амбиции в региона и стремежа към доминация на Балканите.

На 28 февруари 1883 г., под силния натиск на Русия, княз Александър Батенберг отстранява от правителството консервативните политици Константин Стоилов, Григор Начович и Димитър Греков. Това действие води до назначаването на ново правителство, съставено почти изцяло от руснаци или личности, зависими от Русия. На 3 март 1883 г. за министър-председател и министър на финансите е назначен генерал Соболев, а за военен министър – генерал Каулбарс.

Новият кабинет е доминиран от руски военни и чиновници, които активно поддържат връзка с княза чрез ген. Соболев. Основната му цел е да укрепи руското влияние в България, но политиките му често се разглеждат като вредни за българските национални интереси.

С течение на времето княз Батенберг започва да осъзнава, че безусловното следване на руските директиви не само ограничава независимостта на България, но и подкопава собствената му позиция като държавен лидер. Това осъзнаване става важен етап в утвърждаването на идеята за по-голяма автономия на България във вътрешната и външната ѝ политика.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

На 6 септември 1883 г. режимът на пълномощията, наложен с подкрепата на Русия, пропада. Княз Александър Батенберг осъзнава сериозните опасности от пълното подчинение на руските желания и възстановява действието на Търновската конституция. Това събитие бележи ключов момент в българската политика, защото укрепва автономията на младата държава и сигнализира за готовността ѝ да се противопостави на прекомерното влияние на Русия.

Този ход значително влошава българо-руските взаимоотношения. Руската дипломация започва активни действия за отслабване на позициите на княз Батенберг, като разпространява интриги и замисля планове за неговото отстраняване от престола.

Възстановяването на конституцията се възприема като акт на противопоставяне срещу руската намеса, което допълнително изостря напрежението между България и Руската империя. В резултат на това България навлиза в период на сложни дипломатически и вътрешнополитически изпитания, които определят бъдещата ѝ посока към по-голяма независимост и самоопределение.

След 1883 г., руско-българските отношения се влошават още повече, като император Александър III обвинява княз Александър Батенберг в отклонение от руската политика и в стремеж да се ориентира към Западните държави. Руският цар вижда в Батенберг заплаха за руското влияние в България, което води до редица действия, насочени към ограничаване на автономността на младата българска държава.

Кулминацията на тези събития настъпва през 1885 г., когато Русия се обявява против Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Вместо да подкрепи този акт на национално обединение, Русия предприема манипулативни дипломатически действия, включително опити да подтикне Османската империя към военна намеса в Южна България. Това поведение демонстрира ясно намеренията на Русия да запази контрола си над региона и да предотврати укрепването на една независима и обединена България.

Думите на Г. Вълкович – „Русите са всемогъщи, те ще превземат България, но чрез българите“ – отразяват циничното разбиране за стратегията на Русия. Тя цели да използва вътрешни раздори и политически манипулации, за да наложи волята си, без пряка военна интервенция. Въпреки тези пречки, Съединението е успешно реализирано благодарение на решителността на българския народ и армия, показвайки волята за национално самоопределение, независимо от външния натиск.

Русия и България : СЪЕДИНЕНИЕТО

Русия възприема Съединението от 1885 г. като сериозна пречка за своите имперски цели на Балканите. Тя вижда в обединението на Княжество България и Източна Румелия заплаха за своя контрол върху България и разрушава надеждите си да я използва като марионетна държава. През 1886 г. това недоволство ескалира, като Русия скъсва дипломатическите си отношения с България.

В отговор на руските опити за намеса, Стефан Стамболов, който тогава заема ключова политическа позиция, открито се противопоставя на Русия. Той осъжда действията на император Александър III и неговата стратегия за доминиране над България. Стамболов провежда политика, насочена към утвърждаване на националната независимост и ограничаване на руското влияние, което обърква плановете на Русия за подчинение на България. Под неговото ръководство страната се ориентира към Западна Европа, за да балансира силите.

Въпреки това, през 1895-1896 г., с цел подобряване на отношенията с Русия, княз Фердинанд предприема действия за помирение, които включват жертването на Стефан Стамболов. Убийството на Стамболов през 1895 г. бележи края на една епоха на активно противопоставяне на руските амбиции. Князът оправдава този ход като необходимост за нормализиране на дипломатическите отношения. Въпреки това, Русия е принудена да направи известни компромиси, тъй като осъзнава, че България не е готова да се подчини безусловно, особено след като събитията доказват решимостта на българския народ да отстоява своята независимост и свобода.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

По време на управлението на Стефан Стамболов (1887-1894 г.) Русия усеща нарастващата заплаха от неговата политика, която уверено утвърждава България като водеща сила на Балканите. Въпреки това, постоянната намеса на Империята възпрепятства България да се утвърди като напълно суверенна европейска държава. Руският натиск достига дотам, че се организират множество заговори и атентати, насочени срещу самия Стамболов и неговата независима политика.

На 9 август 1886 г. в България се извършва преврат срещу княз Александър Батенберг, ръководен с явната подкрепа и антиконституционна намеса на Русия. Това действие предизвиква сериозна политическа криза както във вътрешен, така и във външен план. Превратът е организиран от български офицери, привърженици на русофилските идеи, които са умело манипулирани и подтиквани от руската дипломация под прикритието на патриотична кауза за доброто на България.

След 6 ноември 1886 г. Русия започва целенасочена кампания за сваляне на Регентството и правителството в България. Чрез финансиране от окупационния фонд и организиране на заговори, бунтове и мнимо „народни движения,“ руската политика активно подрива стабилността в страната. Тези действия, белязани от враждебност към българската независимост, водят до сериозно обтегнати отношения между двете държави и ясно демонстрират българофобския подход на руската дипломация.

Русия категорично отказва да признае избора на Фердинанд за български княз, успявайки да осуети одобрението на Великите сили по въпроса. Причината за тази позиция е, че Фердинанд, подкрепян от Австро-Унгария – основния съперник на Русия за надмощие на Балканите, представлява сериозна пречка за руските амбиции. Съпротивата на императора срещу легитимирането на новия княз не само блокира международното признание на България, но и сериозно нарушава започналия по времето на Стамболов процес на стабилизация на Княжеството.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

Руската империя се стреми да формира антибългарски съюз сред Великите сили, опирайки се на постановленията на Берлинския договор, като тайно лелея надеждата, че Фердинанд ще бъде отстранен от власт. Въпреки мащабните усилия и дипломатически интриги, тези опити се оказват неуспешни, а поредният провал на руската антибългарска политика подчертава неспособността на империята да постигне целите си в региона.

Русия предприема дипломатически манипулации и оказва натиск върху Османската империя, опитвайки се да убеди султана, като сюзерен на Княжество България, да обяви Фердинанд за нелегитимен владетел. Планът е това да доведе до отстраняването на княза. Въпреки усилията, султанът отказва да изпълни руските искания, което проваля всички опити за свалянето на Фердинанд и затвърждава позициите му на българския престол.

В периода 1887–1894 г. срещу българското правителство, княз Фердинанд и Стефан Стамболов се организират множество бунтове, атентати и заговори. Тези действия са щателно планирани и щедро финансирани от департамента на Руското външно министерство, целящи дестабилизация на страната и отслабване на нейната независимост.

По време на Източната криза (1894–1898 г.) стратегическото значение на България за Русия нараства значително, което принуждава Империята да признае княз Фердинанд. Това признание обаче не е плод на искрено примирие, а инструмент за реализиране на имперските амбиции на Русия. „Примирението“ води до създаване на зависимост, която позволява на Русия да упражнява влияние върху българската политика чрез послушанието на Фердинанд, използван като средство за контрол.

Русия и България: 1900 – 1918

Русия не зачита българските национални интереси и активно се противопоставя на ключови въпроси като издаването на берати за български владици в Македония, революционните усилия на българите и реформите, насочени към защита на българското население в Османската империя. Въпреки благоприятните условия по време на Източната криза, правителството на Константин Стоилов и русофилската политика не водят до значителни придобивки за България. По време на управлението на Ст. Данев (1901–1903 г.) Русия използва своите привърженици в страната, за да осъществи антибългарски цели, което отслабва националната дипломация и води до тежки последици за страната.

Обявяването на Българската Независимост създава ново напрежение и задълбочава разрива в отношенията между Русия и България. Единствената причина, поради която Русия приема създалата се ситуация, е свързана с очакванията ѝ за нови придобивки и възможности за влияние върху вътрешната политика на България.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟

Русия се противопоставя на действията на ВМОК, включително четите през 1895 г., както и на ключови въстания като Горноджумайското през 1902 г. и Илинденско-Преображенското през 1903 г. Причината за тази позиция е стремежът на Русия да предотврати всякакви възможности за възстановяване на Велика България, което би нарушило геополитическите ѝ планове на Балканите.

В края на XIX и началото на XX век руските дипломати Зиновиев, Машков и Ястребов, заемащи ключови позиции като посланици и консули в Европа и Цариград, активно провеждат антибългарска политика. Те не само подкрепят сръбско-гръцките пропаганди, но и насърчават османските власти да засилят натиска върху българското население в откъснатите територии. Тези действия целят да подкопаят стремежите на България за национално обединение и укрепване на независимостта.

Русия, чрез умели манипулации, създава троен съюз между турци, гърци и сърби, насочен срещу българското влияние в Македония. Този съюз има за цел да унищожи ВМОРО и да ликвидира Българската екзархия, като отслаби позициите на българите в региона. Чрез систематично изселване и репресии срещу българското население в Македония се подготвя почвата за подялба на територията, като части от нея са планирани за разпределение между Русия и нейните балкански съюзници, действащи като нейни пионки.

Русия и България | Русия и България

През 1912-1913 година, по време на Балканската война, Русия намира възможност да си отмъсти на България за нейната непримирима позиция и независима политика. Чрез дипломатически манипулации и натиск, тя подтиква създаването на съюз между Турция, Гърция, Сърбия и Румъния срещу България. Това обединение води до катастрофални последици за страната, които кулминират в Първата национална катастрофа, оставяйки трайни рани върху българската държавност и национален дух.

Антибългарската политика на Русия в началото на XX век изостря отношенията между двете държави, като подтиква България да се ориентира към съюз с Германия. Това става решаващ фактор за включването на България в Първата световна война на страната на Централните сили. В периода от 1915 до 1918 година българските и руските армии се изправят една срещу друга на бойното поле. След капитулацията на Русия през 1918 г., конфликтът между двете страни временно затихва, но стратегическото значение на България за руските амбиции остава непроменено, като страната продължава да бъде в центъра на великите цели на Империята.

Много от информацията е почерпена от „Руската империя срещу България“ (три тома) от Янко Гочев, изд. Анико, 2006 г., както и от други източници, които осветляват сложните българо-руски отношения в исторически контекст.

✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟ Русия и България ✟