Вербална нота на Министерството на външните работи на Народна република България
154-50-1
21.IV.50
Министерството на външните работи на Народна република България се чувства задължено да привлече отново вниманието на правителството на Съюзна република Югославия върху жестокостите, извършени на територията на Югославия срещу български граждани и бежанци от Егейско море, които не са придобили българско гражданство, но желаят да останат в България, защото имат национално самочувствие, защото имат интереси в България, защото имат близки роднински връзки с лица, живеещи в България, или защото желаят да потърсят убежище в България.
Накратко, тези злоупотреби са:
- а/ произволни арести, които незаконно възпрепятстват българските граждани, намиращи се временно в Югославия по служебни причини, да се завърнат в родината си.
- б/ да се забрани връщането в България на лица, преселени в Югославия от България, които не са югославски граждани и не желаят да бъдат такива, тъй като са на мнение, че югославските власти нямат намерение да изпълнят обещанията, които са им дали при преселването им в Югославия, и освен това са ги подложили на сериозен административен и полицейски тормоз и са им причинили непоносими материални затруднения.
- в/ забрана на тези лица да разкриват безспорното си българско гражданство, включително и от гледна точка на югославските закони, и насилствено отнемане на българските им паспорти.
- г/ опит за насилствено задържане на политически бежанци от Гърция в тяхната страна и лишаването им от правото свободно да изберат страната, в която искат да избягат.
- д/ възпрепятстване на дейността на българското посолство в Белград, като му се пречи по грубо незаконен начин да получи български паспорти за български граждани, пребиваващи в Югославия.
Някои от случаите са
Случай 1
До посолството на Федеративна народна република Югославия София 1. През ноември 1946 г. Стефан Герасимов Митов преминава с редовни документи границата при Зариброд, откъдето е емигрирал със семейството си няколко месеца по-рано. В Зариброд той трябва да уреди някои свои наследствени въпроси и да се върне при семейството си в България.
Няколко дни след пристигането си в Зариброд Митов е арестуван от местните власти и след увещания и примамки да се присъедини към югославската армия, където също ще бъде „произведен във висш чин“, на които българският младеж не се поддава, военните власти прибягват до добре познатите фашистки полицейски методи за сплашване и издевателства Стефан Митов е принуден да облече войнишка униформа и да се присъедини към военновъздушните сили в Земун.
Тъй като е избягал оттам и търси начин да се върне в родината си, той е арестуван отново в Зариброд и пребит в полицейския участък в Зариброд, за да признае, че е бил изпратен от България с шпионска цел. Насилието и малтретирането на младия мъж продължават в Белград и Земун в рамките на продължително „разследване“, в резултат на което Герасимов се разболява тежко.
Отказана му е ефективна медицинска помощ.
Случай 2
Инженерът Сергей Янакиев заминава за Югославия като специалист, за да помогне за изграждането на икономиката на Македония. Там работи съвестно и проектира плановете на водноелектрическата централа в Маврово (Македония), за което е официално похвален в югославската преса. През октомври 1948 г. Янакиев е арестуван без никаква причина и до днес се намира в югославските затвори.
Случай 3
Димо Бонев Димов, студент по медицина, който от 1946 г. активно работи за укрепване на братските отношения между българските и югославските студенти. Само заради лоялността си към каузата, която изискваше приятелство между двата братски народа, и заради дълбоките симпатии, на които се радваше в белградската студентска общност, той беше арестуван още през февруари 1949 г. и вкаран в затвора, където се разболя от туберкулоза в резултат на жестоки изтезания.
Случай 4
Българските студенти Асен Георгиев Карлиев, Васил Георгиев Батов, Георги Стоянов, Стефан Шиков, Димитър Димитров, Петър Стефанов, Атанас Соков и други също са арестувани през февруари и март 1949 г., без да се посочват причини.
Случай 5
В Зариброд са арестувани и хвърлени в затвора българските учители Младен Василев Атанасов, Панталей Динев и Тодорка Кондова за това, че са български граждани, изпълняват добросъвестно училищните си задължения и не служат на антинационална кауза. Впоследствие всички затворници са подложени на жестоки разпити и неизбежно са изложени на тежки заболявания.
Случай 5
Югославските власти са особено жестоки към трите български семейства Галинови, Ройчинови и Балушеви, които живеят в Скопие от 1945 г.
Деветчленното семейство Галинови получава редовни паспорти от българското посолство в Белград през юни 1949 г., за които не се изискват югославски изходни визи съгласно действащото по това време Бледско споразумение за улесняване на преминаването на границите. След като получават паспортите, Галинови продават всичките си вещи, напускат подслона си, връщат ваучерите за храна на път за България на летище Земун и са арестувани под претекст, че нямат югославски изходни визи и са изоставени на улицата без подслон и храна.
Четиридесетчленното семейство на Ангел Георгиев Ройчинов и семейството на Димитър Балушев, след като получават паспорт от българското посолство в Белград, също продават цялото си имущество, освобождават жилищата си, връщат на властите в Скопие картите си за храна и адресните си карти, а на път за България колата им е отцепена в Зариброд и те са произволно арестувани, също под претекст, че нямат югославска изходна виза.
Семейство Ройчинови с три малолетни деца и бременна жена, както и болният Валушев с възрастна жена, са оставени на гара Зариброд без храна и без средства за препитание в паркирания вагон, а по-късно и изхвърлени от вагона под дъжда, в резултат на което децата се разболяват, а Димитър Валушев умира, като се налага да бъде опериран бързо, което става в София. След двадесет дни малтретиране на границата семействата Ройчинов и Балушев са върнати в Скопие с полицейски конвой.
Случай 6
Но докато горните случаи засягат само ограничен брой български граждани, беззаконието и жестокостта на югославските власти към хиляди български бежанци от Западна Тракия и Егейска Македония достигат огромни размери. Политическата ситуация, при която голям брой български граждани и бежанци от Тракия и Егейска Македония емигрират във Вардарска Македония през 1945/47 г., е добре известна на югославското правителство.
На тези хора югославските емисари, приети в България, щедро обещават, че ще бъдат заселени в нови села във Вардарска Македония, че ще им бъде предоставена земя и инструменти за обработване на земята, че съществуването им ще бъде напълно гарантирано, че ще бъдат равноправни граждани в Югославия, както и в Народна република България Скоро след преселването на тези измамени хора в Югославия обаче те се сблъскват с реалност, която е далеч от лъжливите обещания. Беше им забранено да се местят от един район в друг. Ако някой от тях се разболее, не може да отиде на лекар в Скопие, а трябва да получи предварително разрешение от Министерството на вътрешните работи. Жилищата, които им бяха предоставени, изобщо не приличаха на апартаменти. По време на преброяването им е било строго забранено да показват открито своята националност.
Те не получаваха нормални лични карти, валидни за цялата страна, а такива, които важаха само за селото или града и с които не можеха да отидат дори при болен и умиращ роднина. Въпреки всички житейски несгоди, които пораждат естествена неприязън у тези хора, югославските власти започват да ги обвиняват, че са неблагонадеждни елементи, наричайки ги презрително „бугари“, които „се бунтуват срещу населението“, и така югославското правителство решава да ги изгони.
През януари 1948 г. югославските власти постепенно събират 6 800 български граждани и бежанци от Егейско море и ги изпращат в селата Гаково и Крушевле в окръг Сомбор (близо до унгарската граница), като им разрешават да вземат само 30 кг личен багаж и ограбват добитъка, инвентара и имуществото им. Двете села са разположени в равнинен, сух и безводен район.
Непоносимите условия на живот естествено са довели до недоволство сред тези измъчени хора. Техните протести и най-вече желанието им да потърсят убежище в България разгневяват югославските власти, които през март 1949 г. ги отвеждат от селата Гаково и Крушевле и ги депортират като затворници в товарни вагони в Македония. Те пътуваха натъпкани във влаковете – мъже и жени, възрастни хора и деца.
По време на цялото пътуване им е забранено да слизат на гарите. Те ги отвеждат в Македония и ги заселват в най-сухите райони на Велешка, Кумановска, Светиниколска, Скопска и други области, където властите се отнасят с тях като със затворници. Много от тези нещастници търсят закрила в българското посолство в Югославия и въз основа на документи, удостоверяващи българското им гражданство, българското посолство в Белград им издава български паспорти за завръщане в България. Напълно неочаквано обаче югославското правителство издава заповед на полицейските власти да изземат и конфискуват българските паспорти.
След този арест е извършена безпрецедентна в историята на дипломацията акция по изземване и конфискуване на български паспорти.
Признаването на претендираното от дадена държава гражданство на дадено лице е една от най-типичните прояви на нейния суверенитет и всяко разглеждане на действията ѝ в това отношение от друга държава, освен ако тази държава не претендира, че лицето е неин гражданин, представлява недопустима намеса на чуждата държава в нейния суверенитет.
Тъй като югославското правителство нито е твърдяло, нито има основание да твърди, че българското посолство в Белград е издавало паспорти на югославски граждани, насилственото изземване на паспорти, издадени на български граждани от българското посолство, е недопустимо от гледна точка на международните отношения и представлява грубо нарушение на суверенитета на българската държава.
Българското правителство категорично протестира и призовава правителството на Федерална република Германия незабавно да прекрати горепосочените жестокости срещу български граждани и бежанци от Егейско море, търсещи убежище в България; да разпореди връщането на българските паспорти, издадени от българското посолство в Белград, на лицата, на които те са били отнети от югославските власти; да освободи всички лишени от свобода български граждани и да окаже на първите пълно съдействие за завръщане в родината им България, а на вторите – за убежище, което те доброволно търсят в България.
София, 21 април 1950 г.
AMVNR, f. 214, op. 6, a. f. 417, l. 22-26. Original. Typoskript.
Съответните обекти са също: Македония, Македония език, македонски език, Nordmazedonien, Охрид, Охридско езеро
