Първи стъпки към „нова“ Македония
През 1924 г. Комунистическият интернационал формулира тезата за съществуването на македонска, тракийска и добруджанска нация. Чрез постановка на Коминтерна Македония е призната за федеративна единица в Титова Югославия и започва работа по създаването на македонска социалистическа нация и въвеждането на македонски език. Цялата тази политика се основаваше на антибългарска основа. Заради изграждането на тази „македонска нация“ често се разпространяват абсурдни лъжи и фалшификации на историята. Днес обаче много македонци признават истината и факта, че корените им са в България.
Създаване на македонската „нация“
Всичко започва през 1944 г., когато Георги Димитров и Тито „се споразумяват да създадат съюз между България и Югославия, който да доведе до федерация на южните славяни“. Тито предлага България да се присъедини към Югославската федерация, което означава пълно поглъщане на българската държава от Югославия. Георги Димитров е подкрепян от Сталин в настояването си за създаване на равноправна българо-югославска държава по модела на Австро-Унгария.
На 20 септември 1944 г. Централният комитет на БРП(к) решава, че въпросът за присъединяването на Българска Македония към македонската държава трябва да се реши чрез временно изграждане на тесен съюз между България и Югославия. В същото време македонското национално самосъзнание ще се засили сред българското население в Пиринския край.
На 21 декември 1944 г. на заседание на ръководството на партията Георги Димитров обявява основните точки от договора за съюз. Една от тях гласи. България се съгласява, че частите от Македония, които й принадлежат от 1913 г., ще бъдат присъединени към Македония в рамките на Югославия, ако населението пожелае това. Освен това, ако… бъде създадена федерална държава, обединена Македония ще бъде приета в тази федерация като равноправен член. Югославия, от своя страна, се съгласява да върне на България онези части от нейната територия, които са били предадени на Югославия по силата на Ньойския договор от 1919 г.“
Една история за съветските „другари“ и Македония
На 28 януари 1945 г. Сталин заявява пред българската и югославската делегация в Москва, че „съюзът между България и Югославия представлява повратна точка в история на Европа“. На конференцията става ясно, че българо-югославски съюз под съветска егида не е осъществим.
Преговорите между България и Югославия се водят под ръководството на Сталин. От самото начало те са съпътствани от политиката на „денационализация“ и терора на ЮКП във Вардарска Македония. Изборите за Народно събрание на Република Македония през 1945 г. се провеждат под лозунга „Който не отиде на избори, е предател“, „сътрудник на българските окупатори и михайловист“. Приет е закон за създаване на съд за защита на македонската национална чест, който през 1945 г. признава за виновни 48 българи в Куманово и осъжда някои от тях на смърт. През същата година Демократичният фронт изпраща меморандум до Организацията на обединените нации, в който призовава за провеждане на референдум и описва жестокостите и убийствата на българи, които отказват да се наричат македонци. По-късно организацията е разкрита, а някои от активистите са осъдени на смърт и разстреляни.
Със заповед на Министерството на образованието във Вардарска Македония на 5 май 1945 г. са въведени така наречените „македонска азбука“ и„македонски език„. Бившият студент по българска филология в Софийския университет Блаже Коневски и съветският лингвист Ед. Бернщайн създава македонската азбука, като премахва всички букви, напомнящи българската азбука. По време на създаването на така наречената македонска нация във Вардарска Македония има масови репресии срещу българите. Българите са и основната етническа група, определена от Москва като помакедонска и разделена на няколко „нации“.
Ускоряване на македонизацията
През юни 1946 г. Сталин нарежда на Димитров да ускори македонизацията на Пиринския край: „Пиринският край трябва да получи културна автономия в рамките на България. Фактът, че сред населението няма развито македонско самосъзнание, не означава нищо. Беше решено, че до присъединяването на Пиринския край към Република Македония трябва да се популяризират „македонският език и литература, както и историята на Република Македония“. В изпълнение на заповедта на Сталин 160 641 от 252 575 души са насилствено регистрирани като „македонци“ по време на преброяването в Пиринския край. От тях 131 954 са посочили като майчин език българския, а по-малко от 28 611 – македонския.
След подписването на Договора за приятелство и помощ между България и Югославия в Евксиноград на 27 ноември 1947 г., правителството на Димитров е задължено да въведе изучаването на македонския език и историята на македонския народ в Пиринския край, както и да създаде македонски театър и книжарница.
През 1948 г. на заседание на бюрото на Коминформ в Букурещ Трайчо Костов заявява: „По съвет на нашите съветски другари ние поехме ангажимент да съдействаме за развитието на македонското национално самосъзнание… но трябва ли хората от Пиринския край да бъдат принудени да се откажат от майчиния си език“.
Комунистическият режим в България и македонизацията
На пленум на Централния комитет на Комунистическата партия през март 1963 г. Тодор Живков представлява повратна точка в българската политика по македонския въпрос. Той обяви твърденията за съществуването на македонска националност за фалшиви.
Въпреки това комунистическият режим в България продължава да е свидетел на 45-годишен геноцид над българското население и етническа принадлежност. Тодор Живков е възприеман като некомпетентен лидер, който никога не е намирал начин или механизъм да спре каквото и да било. Това не бива да изненадва никого, защото това е геополитиката на Москва, която е господар на комунистическата партия в България. Освен това информацията, с която разполага Държавна сигурност за концентрационните лагери в Югославия и която се използва, за да „мотивира“ българите да се откажат от собствената си идентичност и да се нарекат македонци, е старателно скрита от обществеността. Не са предотвратени нито концентрационните лагери, нито терорът над населението, нито убийствата, нито появата на расизъм и враждебност към българите. Има случаи, когато българките са били принуждавани да проституират, за да изхранват децата си, което е дало името на „двете червени“. Това са двете банкноти, за които са се продали, за да спасят децата си от мизерия в Титова Югославия. Това се споменава и до днес от северномакедонските и сръбските дипломати като повод за гордост.
Но лъжата и несправедливостта изглежда не са в състояние да се противопоставят на истината, свободата на словото и демокрацията. Така мечтаната македонска идентичност избледнява с всяка година и с всяко ново поколение. Без авторитарните механизми и покровителството на Москва македонските привърженици никога нямаше да могат да докажат историческото си право.
Ставаме ли свидетели на разпадането на един геополитически проект, а заедно с него и на изчезването на мечтаната македонска нация?
Recent Comments