Принудителните мерки и закони срещу българите, българския етнос и култура придобиват реални размери през ХХ век. На хората е забранено да се наричат българи. Има специални командоси, които предприемат действия срещу онези, които не са съгласни с новите закони.

Принудителни действия и закони за българите в Македония

В края на XIX век християнското население в Югозападна Македония се самоопределя като българи. Те са посочени като такива и в архивите на Османската империя и в други административни документи. През ХХ век тези българи са преследвани, остракирани и подлагани на насилие. Те са принудени да се откажат от майчиния си език и да изоставят българската си идентичност. Много от тях започват да се наричат гърци или сърби и приемат условията на потисниците. Просто за да оцелеят и да защитят себе си и семействата си.

През 1925 г. Главното командване на гръцката армия основава „Гръцки македонски юмрук“ – гръцка военна организация, която се противопоставя на въоръжените банди на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) в района на Егейско море. Организацията е ръководена от капитан Стефанос Григориу, а числеността на силите е 15 800 души.

По същото време подобна организация е създадена и в Югославия. Върховното командване на сръбската армия и Министерството на вътрешните работи основават „Асоциация срещу българските бандити“. Във Вардарска Македония са изпратени и въоръжени 60 000 души, разположени са редовни войски и жандармерия. (Auf Deutsch: Mazedonien ) Сформирани са няколко „федералистки“ батальона, които са изпратени в Костурско и Воденско, Сярско и Солунско.

За да осъществи основните си цели, организацията „Гръцки македонски юмрук“ издава няколко заповеди към населението на Егейска Македония с „Призив към македонския народ“ от 27 януари 1926 г. в Лерин:

  • „От днес е забранено да се говори на български език на всички обществени места, ресторанти, магазини, срещи и събирания, обеди, сватби и др. да говори български.“

  • „Препоръчваме на всички административни и военни, публични и частни органи да не получават и предават информация на друг език, освен на гръцки.“

  • „Родители, учители, свещеници и настойници на непълнолетни, призоваваме ви да изпълните своя патриотичен дълг и ще ви държим отговорни за престъпленията на тези, които са поверени на вашите грижи.“

  • „Всеки, който наруши тези заповеди, ще бъде смятан за предател на родината и ще бъде строго наказан от нашата организация, създадена след последователни, дълги и задълбочени анализи на ситуацията и под девиза „Родината над всичко“. Организацията има право да наказва всеки, който не спазва инструкциите.“

Една от историите разказва за съдбата на родното село на Димитър Благоев – Загоричани. През 1906 г. мъжете от селото отиват да работят в други градове и села. Гръцкият отряд изчаква, докато излязат навън, след което напада и убива един след друг невинни хора. Малцината все още живи селяни потърсили убежище в църквата и се опитали да се защитят. Гръцките войски подпалват църквата, а хората в нея са изгорени живи. В двора на църквата на село Загорчани има два паметника – единият от тях е посветен на капитана, който е водил гръцките войници.

В Гърция има хора, чиито роднини живеят в България. От страх да не бъдат заподозрени в неспазване на новите закони и ред, те отказват да установят контакт. Такъв е случаят със семейство Веляшкови от село Върбени. През 1941 г. в селото е създадена българска общинска администрация. Когато българските и германските войски се изтеглят през 1944 г., гърците хващат членовете на местния съвет и ги убиват пред очите на всички в центъра на селото. Дъщерята на един от убитите, Зорка Веляшкова, дълго време не знаела, че братовчед ѝ е все още жив и живее във Варна.

По инициатива на Гръцката православна църква на север от Солун вече няма стари гробища. Всички места, които могат да ни напомнят за българите, живели и погребани в тези райони, са разрушени.

Пример за това е написаното в писмо до вестник „Македония“ от 9 октомври 1928 г:

„Долуподписаният има 26-годишен син, който по определени причини е останал в Сърбия. Преди получавах писма от сина си, но от година насам не съм получавала нито едно писмо, нито новини от него, нито пък той от нас, до вчера. Следващият пример показва колко много скърби за родителите си. След като може би много пъти беше търсил възможност да ни се обади, той се сети за една в една гостилница в Белград. През него минава българин, който се връща от Америка. Синът ми помоли българина да дойде на адреса, на който живее майка му, след като пристигне в София. Той й казал, че синът й е жив и здрав, че не й пише, защото не смее да й пише, тъй като писмата до България са конфискувани. А тези, които ги пишеха, макар и с невинни пожелания, щяха да бъдат наказвани с няколко дни затвор и задържане в полицейските участъци. „

По принцип по онова време Министерството на образованието в Белград не разрешаваше обучението в България и Унгария, а за другите страни то беше възможно само с изрично разрешение.

Това е само малка част от едно време, което се опитваме да оставим в миналото. За съжаление, тя изпълва настоящето ни с пълна сила. И как би могло да бъде иначе? Ще прости ли някой лъжите, убийствата и смяната на идентичността? Идентичността, която всички политици в Северна Македония защитават и обичат толкова страстно. Идентичност, измислена, за да обслужва сръбските и руските интереси.

Това е само малка част от едно време, което се опитваме да оставим в миналото. За съжаление, тя изпълва настоящето ни с пълна сила. И как би могло да бъде иначе? Как може да не е част от нас сега, когато това все още се случва.

В днешно време

Днес е 27.11.2022 г., а в Северна Македония българите все още не са признати като етническа група.

Пропагандата на омраза срещу българите и България от страна на официалните институции не е спирала.

error: Content is protected !!